Кой ще бъде предаден, ако се променя?

яВ терапевтичния процес с възрастни клиенти често се появява един специфичен триъгълник – клиент, терапевт и родител (най-често майката). Това не е просто семейна тема. Това е динамика, в която психичната автономия на клиента се сблъсква с дългогодишна зависимост, обърнати роли, вина и премълчани нужди.

В терапията не сме сами – ние влизаме с нашите родители. Те са основна тема на разговорите ни, защото всичко започва от взаимодействието ни с тях в детството.

Бащата изгражда увереността и усещането за сигурност. С майката формираме стила си на привързаност, връзката ни с любовта и изобилието, себеоценката ни. И когато този фундамент липсва или е нестабилен, усещаме това в емоциите, в тялото, в отношенията.

Алис Милер пише:
„Много от нас са преживели детство, в което нуждите на родителите са били по-важни от тези на детето. Тогава детето не е могло да бъде такова, каквото е – то е трябвало да бъде такова, каквото се очаква.“

Като деца ние се адаптираме. Приемаме ценностите и болките на семейството като свои. В семейните констелации това се нарича съвест – вътрешно убеждение за правилно и неправилно. И когато сме научени, че любовта минава през саможертвата, и дори сме били поощрявани в това, чувстваме вина, когато слагаме себе си на първо място и поставяме граници.

Възрастният клиент, който е научен да се грижи, да утешава, да бъде „силният“, често влиза в терапия с изтощена вътрешна система – с усещане, че нещо му липсва, че живее „отвън навътре“, че дължи присъствието си на друг, а не на себе си. И точно в момента, в който започва да гради граници, да чувства и изразява себе си, се случва нещо парадоксално – съпротива не идва само от него, а и от майката. Майката, свикнала да бъде център, може несъзнателно да се почувства застрашена. Терапевтът – символ на промяната – се възприема като конкурент, като онзи, който „настройва детето“, “промива му мозъка” и го отнема от майката.

Алис Милер нарича това „предателството на истината“ – когато от любов към родителя изоставяме себе си. „Когато детето не е било чуто в болката си, то заглушава собствения си гняв. Но този гняв остава. И по-късно разрушава – тялото, отношенията, себе си.“

Промяната се преживява от майката като предателство, а от вече порасналото дете – с вина.

Тогава работим не само със симптомите си – емоционални и физически, а и с вътрешната съпротива да се отделим. Защото усещането, че предаваме семейството си, е толкова дълбоко, че спира движението.

Уважението към майката не значи безусловно подчинение на нейните нужди. Разбирането не отменя границите. Съчувствието не означава саможертва.

Ако откажем да променим нездравословното свързване, тялото ни се разболява. Симптомите говорят, когато отказваме да се изправим пред истината. Мигрената, стомашните киселини, паник атаките, кожните заболявания, апатията, депресията, дори репродуктивните трудности – това са все симптоми на вътрешния конфликт между желанието за свой живот и лоялността към майката.

Най-важната фигура е нашата майка, защото от нея сме получили живота. Тя е вътрешната представа за изобилие и любов. Но когато детето заеме по-висока позиция – като опора, партньор или спасител – редът се обръща. Вместо сила, идва тежест. Вместо движение – застой.

Да пораснем означава да се върнем на своето място. Да оставим чуждата отговорност там, където принадлежи. Да приемем, но и да се отделим. Да запазим любовта и уважението към корена, но и да поемем пътя си, за да се развием.

Добрият родител – външен или вътрешен – е този, който умее да пуска.